В новия си брой вестник „Култура“ преведе интервю с Жан-Пиер Льо Гоф.  То е публикувано в “Politique Autrement”. Интервюто е на Летиция Строс-Бонар, а преводът от френски на Димитър Божков. 

Роденият през 1949 година Жан-Пиер Льо Гоф е френски философ, писател и социолог, свързан с лабораторията на основателя на социологията на труда след Втората световна война „Жорж Фридман”. Изследванията му са посветени на еволюцията на обществото, по-специално върху парадоксите на Май’68. Последното му изследване, получило множество награди, е озаглавено „Краят на селото. Една френска история” (2012).
– Какво означават за вас понятията „консерватор” и „консерватизъм”?
– Днес думите се разтварят в несекващия поток на комуникацията и играят все повече ролята на символни маркери. И „консерватизъм” не прави изключение. Той е част от тези ключови думи, служещи за оттласкване, позволяващи ни да се поставим a contrario в добрия лагер. Лявото много лесно го приплъзва към „реакционното” или към „крайното дясно”. За част от дясното думата е синоним на неподвижност, на самозатваряне, на опозиция на всяка реформа. Изправени срещу това объркване, ние трябва да се върнем към нейния произход, еволюцията й и новото значение, което днес тя би могла да приеме.
В началото консерватизмът отговаря на мисловно течение, създало се като реакция на Френската революция и модерността. Това не ми пречи да го разглеждам свободно, разграничавайки, от една страна, неговите реакционни аспекти в собствения смисъл на думата – а именно всеобщото осъждане, дори диаболизиране на Френската революция и на модерността, съпроводено с илюзията за възможно завръщане назад – и, от друга страна, критичното осветляване, което консерватизмът хвърля върху ситуацията на съвременния човек и на живота в обществото. По своя си начин това мисловно течение напомня, че историята не е започнала с Френската революция. То подчертава границите и противоречията на модерния проект в неговата претенция да въздигне разума и индивида, пренебрегвайки миналите културни наследства. Той поставя под въпрос вярата в необходимо позитивния прогрес на човечеството и в разбирането за човека като добър „по природа” – разбиране, според което злото е единствено ефект от условията на лошото общество и потискащата власт.
През XIX и XX век консервативното течение се е развило и обновило през критика на индустриалната революция, урбанизацията и масовизацията. По този начин то осветлява реални страни на модерността, без при това да сме задължени да приемем нито общата проблематика, в която тази критика се вписва, нито политическите ангажирания, които биха могли да я съпътстват. В същото време, консерватизмът поставя под въпрос и самата идея за „революция”, доколкото тя предполага радикално скъсване и създаване на нов човек и на нов свят, разрушавайки миналото. Тоталитарните режими доведоха до край тази идея, опустошенията от това са познати на всички.
Независимо дали го желаем или не, това мисловно течение е част от нашето наследство и бихме могли да извлечем полза от него, стига да направим разграничение между това, което може да изглежда вече отминало, и онова, което може да бъде принос в интерпретацията на еволюцията на обществото и света. Както Хана Аренд е отбелязала, тъкмо защото живеем в свят, който вече не е структуриран от авторитет и традиция, налагащи се от само себе си, е възможно да поддържаме едно по-свободно, по-ясно отношение към традицията. В условията на модерността – и когато сме изправени срещу проблематичните еволюции на демокрацията – консерватизмът може да бъде разглеждан като проявление на свободния дух, за който автономията на съждението остава изискване и който намира в миналото ресурси, помагащи ни по-добре да разберем и да се справим с предизвикателствата на настоящето.
– Консерватизмът развива песимистична визия и често пъти е свързван с оплакващо се говорене, което почти не предлага алтернатива… Не е ли това една от основните причини, поради която понятието „консерватизъм” е толкова малко споменавано във Франция?
– Песимизмът е една от характеристиките на консерватизма, която се противопоставя на наивния оптимизъм, според който историята се движи винаги в посока напред, обемайки в едно научния, техническия, културния и моралния прогрес. Тоталитаризмът и варварството на миналия и на настоящия век помрачиха подобен оптимизъм. Историята ни учи, че цивилизациите се раждат, развиват, преминават през периоди на криза и в крайна сметка са смъртни. Така че сме в правото да се питаме за състоянието на динамиката на модерността в Европа и да смятаме, че живеем в особено критичен период от нашата история. Ние не сме господари на историята и не притежаваме ключовете за нейната интерпретация. Дори и да има необратимост и устойчиви тенденции, все пак, нищо не е предварително проиграно; историята е противоречива и трагична, тя остава отворена към възможностите в дадени условия и е важно да знаем в какъв свят живеем. Този песимизъм не е синоним на отстъпление и бездействие, напротив, той е „активен”, той е стимул за мислене и за действие за онзи човек, който е загрижен за безредието на света.
Този песимизъм засяга също и разбирането за човешкото същество, доколкото припознава в него една неизбежна агресивност и разрушителност.
Ето няколко думи на Фройд от „Безпокойството в културата”, книга, преоткриваща едно разбиране доста отпреди психоанализата: „човекът въобще не е онова добродушно същество със зажадняло за любов сърце, за което се казва, че се защитава, когато го атакуват. Напротив, той е същество, което с неговите инстинктивни дадености притежава и доста агресивност. […] Тази склонност към агресията, която можем да отчленим и при самите нас и чието съществуване предполагаме у другите, е основният фактор за смущенията в отношенията ни с ближния; именно тя налага на цивилизацията толкова усилия”. Тази склонност не е изчезнала, въпреки усилията на новия морализъм да я отрече или изкорени. Според мен, консерватизмът олицетворява тази спасителна яснота, изправяща се срещу царството на добрите намерения и срещу непорочната визия за човешкото същество и за правата на човека.
Но също така трябва да признаем, че консерватизмът има и своите негативни проявления: когато не признава амбивалентността на демокрацията и нейните придобивки или пък когато флиртува с идеята за златна епоха и за връщане назад. Вторачен единствено в себе си, той има склонност да идеализира миналото и да прекалява с безкрайни оплаквания и съжаления. Той може да се превърне в морална и естетическа поза, гледаща отгоре на модерния свят, макар често да го прави талантливо и с правдиви критически констатации. Най-общо, той може да се захранва с негативните черти на модерността, които разобличава, и да се затваря в опустошително противопоставяне на разумния прогресизъм, противопоставяне, в което позите значат повече от аргументите. Така човек може да изобличава обществото на спектакъла и медиите, мечтаейки в същото време да бъде част от тях, разигравайки позьорството си като белег за изисканост. В действителност, днешните консерватори са близки до „антимодерните”, описани от Антоан Компаньон[1], когато говори за „модерни против волята”, „разкъсани” и „разочаровани”.
– Ако критиката на прогресизма не е нова, то днес във Франция тя изглежда е намерила нова сила – критика на противоречията на демокрацията, на социалния либерализъм, на „човешкоправностите”, на егалитаризма – която някои свързват с изплуването на реакционно мислене. Не е ли това по-скоро знак за криза на прогресизма?
– Преди всичко, трябва да имаме предвид сътресенията, които са се случили през изминалия век и които трябва да противопоставим на фасадния оптимизъм, опитващ се да отрече историческата развала, която познаваме. Първата световна война, бележеща навлизането в XX век, и последвалите я тоталитарни режими не само са унищожили идеята за неизбежен ход на историята към повече прогрес – в който се вписват, всеки по свой начин, комунизмът и социализмът, но и са ни накарали сериозно да се усъмним в еманципаторските способности на собствената ни култура. Като че ли войните и тоталитаризмите на XX век са опустошили всичко по пътя си и след това са попречили на всякакво възстановяване. Християнските разбирания, тези на Просвещението, идеята за прогрес, последвала Френска революция и XIX век… навлизат в криза. Цяла една антропологическа и културна пресечна точка, начинът да бъдеш и да се „поместваш” спрямо света, другите, общността са започнали да се разпадат и са поставени под съмнение. Скъсването с това културно наследство, започнато първоначално от тесен кръг революционни и артистични авангарди, постепенно се разпространи в обществото.
През втората половина на XX век демократичните общества преминават нов етап от историята си, белязан от развитието на производството, консумацията, свободното време, а през последната четвърт на века – от „разочарованията на прогреса” и загрижеността за екологията. Този обрат е придружен от изключително критично препрочитане на нашата история и от ерозия на динамиката на европейските демократични общества. Така европейските страни се откъсват от историята, разглеждат миналото като безплодно и безполезно, а бъдещето като хаотично и неопределимо. Нашето културно и политическо наследство не само предизвика критическо препрочитане, загрижено за истината, но беше и обект на историческо разчистване на сметките, което му вмени във вина всички беди на човечеството. И така се случи голямото преобръщане. Спасителното усъмняване в етноцентризма се превърна в загуба на доверие в собствените сили и в недооценяване на себе си. В някои европейски страни, особено във Франция, се разви гузна съвест, свързана с вторачването в мрачните страници на историята и с безкрайно саморазкаяние.
Парадоксът на конституцията на Европейския съюз е, че се развива в момент, когато нейното основно и определящо я културно наследство се е оказало унищожено. Печалният договор от 2004 г., установяващ конституция за Европа, не само не взима предвид създалите се нации след империите, но и в своя преамбюл се отнася по повърхностен начин към референции, които нямат историческа основа, но са, сами по себе си, похвални („човешко достойнство”, „свобода”, „солидарност”, „демокрация”, „правова държава”). Основните източници и великите моменти, които са оформили Европа и които я различават от останалите цивилизации, дори не са споменати: гръко-римската и юдеохристиянската култура, секуларизацията и значението на Просвещението, които са направили от Европа „континента на живот в питане”.
Тази трудност в осмислянето на историческата специфика върви ръка за ръка със значението, придавано на икономиката и по-точно на един особен тип икономическа политика, неолибералната, която дефакто щеше да придобие конституционен статут в печалния договор. Тази икономическа политика се оказва въздигната като една от основните норми на демокрацията, също както основните обществени свободи и юридическите правила, рамкиращи организацията и функционирането на институциите. Икономизмът е станал доминиращият филтър на четене на обърканите европейски страни, не успяващи да вплетат наново икономиката в историко-културния възел, който би могъл да бъде смислен за народите.
– В текстовете си сте особено критичен към модернизацията и мениджмънта, такива, каквито са се развили след 80-те години. Не е ли това израз на консерватизъм, който може да се съюзи със защитата на корпоративни интереси и с отказа от реформи?
– Идеята е да разберем, че „неолиберализмът”, „модернизацията” и дори „реформите” са се развили от около четвърт век насам в общата рамка на това историческо разкултуряване. Скъсвайки с традиционния либерализъм и предшестващите го модернизации, то конституира напълно нова ситуация.
В началото либерализмът е неделим от борбата за политическа свобода; той е преди всичко политически режим, включващ представителни институции, разделение на властите, разграничаване на гражданското общество от държавата. В икономически план той е бил съпътстван от идеята, според която свободният пазар, свободната игра на интереси и конкуренцията биха довели до благосъстоянието на нациите. Каквото и да мислим за това икономическо разбиране, чийто оптимизъм и утопичен характер не споделям, този либерализъм е възникнал в особена историческа ситуация и е бил свързан с образоване на индивидите в рамките на една историческа общност. Какво остава днес от този начален либерализъм с белязаната от спекулацията и краткосрочната логика глобализация, която в значителна степен разширява полето на конкуренцията с хетерогенни страни, пренебрегвайки разлики в цената на труда и специфичната за всяка страна икономическа и социална история?
Да отговорим на този въпрос, предполага да излезем от икономизма и технократската и мениджърска оптика, да вземем под внимание случилите се през 70-те и 80-те години културни промени – в смисъла на идеи, ценности, репрезентации и поведения, които се налагат в обществото. И не толкова да разобличим „капитализма” или „диктатурата на пазарите”, колкото да поставим въпроса по друг начин: какво се е случило през последната четвърт на XX век, за да може пазарът, а с него и фирмата, да бъдат обявени за новите полюси на социална легитимност и модели за общи човешки дейности? Това ни води към търсенето на причините за едно заслепяване, довело част от елитите до лесно приемане на идеята за „непорочната” свободна конкуренция и глобализация. Казано по друг начин – какво остава от нашите политически, интелектуални или морални ресурси, които са били „бушон” срещу свободната игра на конкуренцията и хегемонията на пазарния модел?
Този нов либерализъм и предполаганият от него икономизъм в третирането на социалните въпроси са придружени от нов тип модернизация, практикуваща „бягство напред” във всички области, скъсвайки с предходните модернизации. След поражението от юни 1940 г., следвоенната модернизаторска страст очакваше да зачеркне предвоенна Франция чрез визия за бъдещето, белязано от икономическо, научно и техническо развитие. Тази модернизаторска визия по никакъв начин не включваше пренебрегване на историята и културата на Франция, дори напротив. Идването на генерал Дьо Гол на власт през 1958 г. се е вписало в тази водена от IV Република модернизация, давайки й нов полъх. В действителност, генерал Дьо Гол въплъщаваше „особен съюз между класическа и модерна визия”: модернизацията беше инструментът, чрез който Франция със своята светска идентичност можеше да остане равна на себе си, изпълняваща наново историческа роля в света.
Този национален разказ, поддържащ връзката между миналото, настоящето и бъдещето на страната, днес е разбит. В ситуация, където историческият континуум е прекъснат, където миналото е сведено до „дълг на паметта” и до културно наследство; където бъдещето е неразличимо, отворено към възможни регресии, настоящето е екзистенциално неясно; то става самореференциално и празнотата, която го поддържа, е изпълнена с активизъм във всички области на индивидуалния и колективния живот. Девизът „промяната е сега” обяснява добре тази абсолютизация на настоящето в състояние на вечно изискване. В този обезумял ритъм на времето индивиди и общности са постоянно подбуждани да наваксват някакво – изглеждащо безкрайно – закъснение.
Освен това, и политиката, откъсната от историята, поради липсата на друг, по-структуриращ проект, се е впуснала в управленски и „комуникационен” активизъм. Този начин на действие е особено видим в последователността от реформи, проведени от различните правителства. Те се вписват в разкултуряването, при което политиката е доминирана от тясно управленска и счетоводна оптика, явяваща се не средство, а цел, бидейки изцяло лишена от хуманистична пресечна точка и от историческа визия. Това разкултуряване и „бягство напред” засяга и училището, което се оказва все повече подчинено на логиката на краткосрочното адаптиране, на идеологическия натиск, на модите в педагогиката и нравите, както и на омагьосващите нови информационни и комуникационни технологии. За заобикалящия ни модернизъм консервативната целесъобразност на училището прилича на останка от друга епоха, докато тя всъщност е основен елемент в предаването, поддържането и обновяването на един общ свят. Неговата мисия не се ограничава с усвояването на базови умения, независимо колко важни са те, тя по-скоро е в предаването на култура през структуриран корпус от знания, които са не само научни и технически, но също и исторически, натоварени с особеното значение на литературата, изкуствата, философията – неизбежни за разбирането на света и за автономията на съждението. Поради тези причини, училището не се смесва с публичното пространство, то трябва да се защитава от групите за натиск, които налагат своите идеологии и интереси.
Модернисткото „бягство напред” се разпростира и върху постоянно изменящите се начини на мислене и на живеене, без друга целесъобразност, освен оцеляването и конкуренцията в един хаотичен свят. Ако светът и нашето културно наследство не са неизменни, те не биха могли да наложат като модел безкрайното движение и безгръбначния мултикултурализъм. Именно тези идеи разпространяват риторите на постмодернизма, коментиращи неопределено „еволюциите” и искащи на всяка цена да се окажат в лагера на „прогреса”, станал синоним на „промяна” без цел, нито смисъл. За част от елитите важното е „да сме там”, сърфирайки между еволюциите и опитвайки се да извлечем полза от тях. Срещу това безсмислие основните въпроси, като „Какво е истина?”, „Кое е справедливо?”, „Какво е мислимо?”, са едновременно и консервативни, но и много актуални изисквания в момент, когато дистанцията и съсредоточаването са невъзможни благодарение на „реактивността” и на постоянното превключване на канали.
– Защо има тенденция лявото да свежда всичко до борба срещу неравенствата и до необходимост човекът и обществото постоянно да се адаптират към еволюциите, смятани за естествени носители на прогреса?
– Борбата срещу неравенствата е маркер за идентичност, към който лявото се закача. Пренебрегвайки факта, че трябва да се вземат под внимание реалните прагматични ефекти на борбата срещу масовата безработица и несигурността, „равенството” се е превърнало в понятие, означаващо всичко и изпълняващо все повече символната роля на разграничител от дясното. И тук трябва да се върнем към първоизточниците, за да разберем по-добре осъществилото се приплъзване.
Свободата е първата от ценностите, вписани в републиканския девиз. Тя е преди всичко юридическа и политическа: тя предполага свободата на гражданите пред закона и избора на техните представители чрез всеобщото избирателно право. Разбирането за републиканското гражданство поставя на преден план изискването за преодоляване на частните интереси и принадлежности, за да се мислим преди всичко като част от политическа общност. Това разбиране има идеален характер, който не винаги съвпада с фактите, но той все пак конституира „регулативен идеал” срещу втренчването в индивидуалните, социалните или религиозни партикуларизми. Борбата срещу икономическите неравенства се вписва в рамката на една „социална справедливост”, целяща да създаде благоприятни условия за тази гражданственост. Вписвайки се в тази перспектива, борбата срещу неравенствата намира смисъл и не залита към егалитаризма и злопаметността. Тук става въпрос да се подобрят икономическите и социалните условия, да се развие образованието, особено що се отнася до най-необлагодетелстваните групи, с цел да се формират елити, произлезли от народа. Думите на Карло Роселини, италиански социалист и антифашист, убит през 1937 г., са най-доброто от лявата традиция и работническото движение: „Социализъм имаме тогава, когато свободата идва в живота на най-бедните”. Вече не съществува тази историческа динамика, която е могла да представлява работническото движение, но идеята за свобода, засягаща народните слоеве, е идея, към която съм силно пристрастен. Тя няма нищо общо с исканията за „право на успех за всеки” и за „права на” от страна на индивидите или отделните групи – искания, които по демагогски начин са били издигнати от лявото, намиращо се в криза на идентичността си.
Грубо казано, лявото до голяма степен е в плен на редукционисткия прочит на обществото: икономическата и социалната област остават основата на реалността, убежната точка, от която се интерпретират феномените.
Теоретичните трудности на лявото се дължат на страха да бъде „каталогизирано” в лагера на лошите. Така човек живее в едно „между себе си”, където държи на всяка цена да запази прогресивния образ за лявото, също опасяващо се от лоша репутация, от класификация като „нов реакционер” или дори като поддръжник на крайното дясно. Интелектуалното объркване и релативизмът на добрия вкус се сблъскват с някакъв вид страх от натиска и анатемите на една тясна, но влиятелна среда, заемаща позиции в медиите. В тези условия свободата на мисълта и автономията на съденето трябва да станат ценни на фона на едносектантско и вторачено в себе си ляво, неспособно да разбере това, което му се случва, практикуващо забраната и служещо си с крайно дясното, за да замаскира собствената си непоследователност и да отрече реалността. Дългосрочно възобновена, тази деградация ми изглежда типична за развалата на доктрината и за края на един исторически цикъл, този на работническото движение от XIX век, което дълго време е било основна референция в обществото.
– Може ли да кажем, че понятието „културно левичарство”, което вие сте развили и критикували, се противопоставя на разбирането за позитивно и консервативно ляво?
– Културното левичарство се противопоставя на консерватизма, когото по възможно най-карикатурния начин уподобява на реакцията и на крайното дясно. Това културно левичарство изглежда миролюбиво и ненасилствено в степента, в която разбира „промяната на манталитетите” чрез средствата на образованието, съвременната комуникация и законите. Но то не изоставя идеята за скъсване със „стария свят” и за „културната революция”, смятайки се за носител на ценности и поведения, отговарящи едновременно на новото състояние на обществото и на определена идея за Благото. Като цяло, то се вписва в едно днешно деструктуриращо течение в демократичните общества, което унищожава всяко разбиране за човешка ситуация и за свързания с него sensus communis.
Корените, съдържанието и генезисът на това културно левичарство са неотделими от извършеното от Май’68 преобръщане. Май’68 извади младежта на бял свят като нов социален играч. То постави под въпрос целесъобразността на прогреса, постави под съмнение морализма и патернализма, действащите бюрокрации, властите и склерозиралите институции… Това, което преди всичко ми изглежда подвъпросно, е онова „невъзможно наследство”, съдържащо радикално усъмняване в символите на авторитета, издигнатото в абсолют разбиране за автономия и образът на историята ни в черни краски… Това невъзможно наследство беше предадено и на следващото поколение, минавайки през трансгресивната контракултура, за да завърши с нов конформизъм и с някакъв нихилизъм на пропадането.
Годините след Май’68 бяха преди всичко белязани от разчистване на сметките от страна на бейби бум поколението, усъмняващо се в културното и политическо наследство, което, къде добре, къде зле, му е било предадено в условията на безпрецедентно развитие, производство, консумация и свободно време. Студентите левичари от онова време, претендиращи да заличат миналото, бяха негови наследници, вярно – разбунтували се наследници, но „все пак” наследници. Те се бунтуваха срещу юдеохристиянската култура, срещу хуманистичната и републиканска култура, но те все пак бяха образовани именно на тяхната пресечна точка. Всяко, смятащо себе си за радикално скъсване, е белязано от отнасяне (дори и негативно) към това, което е завещано от предишните поколения. Нека все пак не забравяме, че Рембо, издигнат като икона на бунта, все пак е бил и брилянтен ученик, спечелил първите награди на академичните конкурси за поезия и ораторски умения на латински.
Поколенията след Май’68 израснаха и се формираха в критичен период, в който преподавателите изпълняваха зле ролята си на предаващи наследството, с което самите те бяха скъсали. Към това скъсване в процеса на предаване се добавя и преобръщане на ситуацията с края на „славните тридесет години”, развитието на масовата безработица и загрижеността за екологията. Първата „пропаст между поколенията” от 60-те и 70-те години беше последвана от втора, за която Май’68 стана нещо като основополагащ мит в съвсем различен контекст. Сред младежта се настани една залиняла култура на постмай’68, чийто наследник е културното левичарство. Днес образите на „разбунтувания” и на „непослушния”, на „прокълнатия поет” и на „неразбрания гений” са станали референтни модели в обществото на спектакъла, завършвайки с парадоксален резултат – нов конформизъм на бунта и банализираната трансгресия, които се разпростират и в медийните среди. В същото време, взеха връх темите за страданието и за жертвата, имаща права.
Няколко поколения подрастваща публика беше потопена в историческа и идеологическа субкултура, за която абсолютизмът, робството, колониализмът, Петен, колаборационизмът, Шоата… са резюме на историята на Франция, на Европа и на Запада. И обратно, другите световни култури „упражняват” своята очарователност, изглеждайки все по-непорочни. Тази левичарска субкултура е поддържана и разпространявана от политиците, журналистите активисти и малобройни групи за натиск, стремящи си да изпъкне статутът им на жертви, за да се издигнат като съдници на миналото и да надценят собствената си идеология и частни интереси. Те окуражат злопаметността и практикуват доносничеството, медийното линчуване и съдебните жалби. По този начин те успяха да парализират част от лявото, да му попречат да мисли свободно, като оставят свободно място на популисткото експлоатиране на проблеми, които отричат, правейки от крайното дясно техен набеден противник. Днес това културно левичарство изглежда е достигнало крайната си точка. Неговите вълнения и влияния в определени интелектуални и медийни среди могат да оставят впечатление, че то все още заема преобладаващо място, докато голяма част от населението го отхвърля или не му обръща внимание.
Това, което най-силно ми прави впечатление, е лекотата и забързаността, с които лявото, превърнато в културно левичарство, третира социалните въпроси в името на равенството, без да си дава сметка, че последното се е променило. Характерната за демокрацията „страст към равенството” е преминала на нов етап, ставайки приложима към сфери, принадлежащи на антропологията. Признаваното от хилядолетия за базово условие на човешката ситуация е поставено под въпрос: сексуалното разделение и начинът, по който човешките същества схващат продължаването на живота. Извинете, но… смятайки се за авангард на една проблематична еволюция на нравите, лявото напълно безотговорно отвори кутията на Пандора. И така, с новото разбиране за борбата срещу неравенствата, различията, свързани с човешката ситуация и случайните обрати на живота, могат да бъдат разглеждани като непоносими знаци за неравенство и дискриминация. Това твърде особено изискване за равенство е свързано с мощен фантазъм, смятащ, че антропологичните проблеми са вид материя, която може да бъде свободно и безопасно моделирана според желанията както на всеки по отделно, така и на малцинствата, претендиращи за статут на жертви, имащи права. Но тъй като тези антропологични въпроси се заиграват с онова, което създава човешкото, то, според мен, те трябва да бъдат разглеждани предпазливо и с особена грижа, за да се попречи на сриването на човешкия свят. „Принципът на предпазливост”, превърнал се в лайтмотив, засягащ изчезващите видове или някои експериментални научни и технически изследвания по отношение на човешкото, е заскобен в името на безграничното равенство. В тези области консерватизмът е форма на мъдрост, на предпазливост и на съпротива срещу един нов хюбрис, смятащ се за лишен от комплекси в климат на интелектуално и етическо объркване.
– Може ли консерватизмът да бъде както от дясно, така и от ляво?
– Екологията, която се пита за бъдещето на планетата и не принадлежи към нито един политически лагер, е консервативна. Съществува и друга област, в която част от лявото може да изглежда „консервативно”. Това е защитата на свързания с „провиденциалната демокрация” социален модел, по-точно на „държавата провидение”, развил се в периода на „славните тридесет години”, който днес среща много трудности. И ако френският социален модел е недосегаем, то е защото е плод на историята и на социални завоевания, от които не може да се абстрахираме, проповядвайки „културната революция”, която би го унищожила, както прави и част от либералното дясно.
Относително скорошното имплантиране в Западна Европа на населения с мюсюлманска религия и култура е резултат на имиграционно движение, развило се след Втората световна война идеколонизацията. Това имплантиране предизвиква противоречия, които не можем да отречем в името на релативизма, без да си даваме сметка за придобивките на нашата традиция по отношение на лаицизма, индивидуалната автономия и критическия усет, равенството между мъжете и жените… И ако Франция и Европа могат да бъдат „шанс за исляма”, то тук става въпрос за защита и ясно отстояване на тези демократични придобивки. Идентичността на един народ не е непроменима субстанция, но ние не бихме могли да я отстояваме като модел a contrario на едно постоянно и неопределено движение, освен ако не разглеждаме общия свят като хаос и не абдикираме от всяка претенция да го направим смислен. Понятието за „наративна идентичност”, развито от Пол Рикьор, отваря други перспективи, подчертавайки важността на разказа, която всяка страна изковава за собствената си история. Тази идентичност не е на историята с „фиксирана структура, а по-скоро на онази, която е подвижна, изменяема, разказана и примесена с тази на други култури”. Тази наративна идентичност обаче не означава безгръбначен мултикултурализъм, подчинен на постоянно преправяне; тя предполага интерпретация, включваща избори, структура на събитията, натоварени със значение и оценка за неизползваните възможности на миналото.
Именно в тази рамка това „да бъдеш консерватор” може да намери нов смисъл, отстоявайки значението на нов прочит и на просветено реапроприиране на нашето минало с цел конструиране на общо бъдеще и справяне с предизвикателствата на настоящето.

Мнения

1 коментар

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, напишете Вашия коментар
Моля, напишете Вашето име

1 × two =